събота, 1 февруари 2014 г.

Даоизъм


 Даоизмът е учение за дао, или за пътя (на нещата). Възниква в Китай през VI – V в.пр.Хр. Негов основоположник е древнокитайският философ Лао Цзъ (Дзъ) (ок.570-ок.490 г.пр.Хр.; според други сведения е роден в 604 г.пр.Хр.). Това име е негов псевдоним и означава на китайски език буквално “Старият учител” (в действителност “Лао” означава “Старият”, а “Дзъ” или “Цзъ” е наставка, изразяваща уважение при назоваването на учител). Иначе собственото му име е Ли Ър (или Ли Боян, Лао Дан). Псевдонимът му “Лао” е съзвучен с “Дао” – понятието-център на неговото учение. Роден е в страната (княжеството) Чу – южно от княжеството Лу, днешната провинция Хънан.
В неговата кратка биография, поместена в “Исторически записки” (гл. 63), е написано, че той е бил историограф-архивар в двора на княжество Чжоу (или Джоу). В преклонна възраст се срещнал с Конфуций, който е негов съвременник. Преданието му приписва 160 или дори 200 години живот. Той призовавал да следваме природата и да живеем естествен живот. В епохата на Тон (VII – IХ в.сл.Хр.) бил канонизиран за светец. Неговите основни идеи са изложени в книгата “Дао Дъдзин” (което може да бъде преведено като “Книга за Пътя и Морала”). Съчинението е незначително като обем – съдържа само 5000 думи, и се състои от 81 раздела (9Х9, 3х3х3х3 – цифри, символизиращи пълнотата и съвършенството). Независимо от малкия си обем това концептуално произведение на Лао Цзъ е оказало твърде голямо влияние върху китайската философска и религиозна мисъл от древността до наши дни. Преданието гласи, че Лао Цзъ съставил или продиктувал книгата “Дао Дъдзин” по искане на пазача на планинския проход Сиен Гу.
Най-важните идеи, заложени в “Дао Дъдзин”, могат да бъдат обобщени, както следва:
·         Всички неща се раждат и изменят благодарение на собствения си “път” – “дао”.
·         В света няма неизменни неща и в процеса на изменението всички те преминават в своята противоположност.
·         Човек е длъжен да следва естествеността на нещата, да се откаже от мъдруване.
Даоизмът се обявявал против господството и потискането на човек от човека, призовавал за връщане към първобитно-общинния живот. Като цяло учението на Лао Цзъ е оказало мощно въздействие върху останалите школи на китайската философия.
В своите философски разсъждения и построения Лао Цзъ е разработил три основни концепции:
1) Дао – естественият път на възникване, развитие и изчезване на всички неща и едновременно материална праоснова на тяхното съществувание.
2) Дъ – това понятие в конфуцианството означава етическа норма, морал, нравствено качество, а при Лао Цзъ то бива тълкувано като постоянно свойство, качество, атрибут на нещата – онова, посредством което бива откривано невидимото и нечутото (недостъпното за зрението и слуха, т.е. за петте човешки сетива) дао, благодарение на което то – дао – се проявява в предметния свят, в света на нещата; някои ученици на Лао Цзъ разбират под “дъ” или превеждат понятието като “енергия”.
3) У-вей (букв. недеяние, бездействие) – оригинална концепция на Лао Цзъ, която обозначава подчинение на естествените процеси, хармония с дао, отсъствие на всякакво действие, противопоставящо се на дао.
Начинът на разсъждение и мирогледът на Лао Цзъ може да бъде илюстриран със следната негова сентенция: “Да познаваш другите – значи си мъдър. Да познаваш себе си – значи си просветлен.”
Видни привърженици на даоизма в китайската история са Ян Джу, Ин Вен и Джуан Дзъ, които живели през IV-III в.пр.Хр. Според Ян Джу спазването на естествените закони (дао) на живота ще позволи на човека “да запази цялостно своята природа”. А по думите на Ин Вен то (естествеността на живота) е необходимо също, за да придобие човек мъдрост и да познае истината. Ин Вен смятал, че човешката душа се състои от най-фини материални частици – дзън ци, които идват или си отиват в зависимост от “чистотата” или “замърсеността” на нашия орган на мислене (“син”). Джуан Дзъ наричал мисленето “огледало на небето и земята”. За предмет на познанието той издигнал диалектиката на единното и многото, абсолютното и относителното, постоянното и изменчивото. Обаче Джуан Дзъ се стремял към абсолютизиране на единното в многото, на покоя в движението, към обособяване на дао от нещата, което послужило като идейна основа за формиране на религията на даоизма на границата между старата и новата ера, белязана от рождението на Христос. В този смисъл философията на даоизма трябва да бъде различавана от даоизма като вероучение или религия.
Централното понятие на даоизма, както вече стана дума по-горе, е дао – една от най-важните категории в китайската класическа философия и религиозно-мистично мислене. Първоначално дао означавало “път”, “друм”. По-късно понятието било приложено във философията за означаване “пътя” на природата, на нейната закономерност. Заедно с това дао придобило също смисъл на жизнен път за човека, превърнало се в понятието “етическа норма” (“дао-де”). В мисленето дао означава “логика”, “основание”, “аргумент” (“дао-ли”). Съдържанието на термина “дао” се изменяло успоредно с развитието на китайската философия. Философите с материалистическа ориентация (Лао Цзъ, Сюн Дзъ, Ван Чуи и др.) разглеждали дао като естествен път на нещата, като тяхна закономерност. Идеалистите във философията разглеждат дао като “идеално начало”, “истинно небитие” (Ван Би и др.), като “Божествен път” (Дун Джуншу и др.).
За Лао Цзъ Пътят (дао) не може да бъде сведен в същността си до форма на нравственост или истинно слово, както е при конфуцианството. Пътят чертае тайнствената си посока по силата на своята непрестанно променяща се последователност. В същност това, в което даоизмът упреква другите учения за дао, е, че те не си дават сметка къде е абсолютната истина (в промяната, в непрекъснатата последователност) и оттам погрешно, в противоречие с природата, абсолютизират или нравствеността (конфуцианството), или закона (законниците, легистите), или небето (моистите). За даоистите дао е самото непостоянство и неназовимост, защото път, който можеш да определиш и назовеш, не е истински Път. Тъй като променливостта е заложена в собствената му същност, дао се изплъзва, бидейки постоянна и вечна реалност, от всякакво възможно определяне и характеризиране. Първото значение на дао е “постоянна изменчивост” (да станеш), а второто – “неизменно постоянство” (да бъдеш).
Водещите тези на даоизма относно дао като същност и съдържание и проявленията му в света биха могли да бъдат обобщени по следния начин:
-          Дао няма форма, граници, име; то е непознаваемо и неназовимо.
-          То е главно онова, “което го няма” (у).
-          От онова, “което го няма”, се ражда това, “което го има” (йоу), тоест десетте хиляди неща (природата, светът), към които човекът принадлежи.
-          Иманентно в това, което “го има”, дао е “майката на света”.
-          Неговата сила (дъ) ражда редуването и съчетанието на ин (мрака) и ян (светлината), от което произлизат небето и земята, животът и смъртта и т.н.
-          Човекът не трябва  да се намесва в хода на нещата и да възпрепятства по този начин естествената спонтанност на природата (дзъжан), на недействието (уей у уей, “действие без действие”).
-          Нагаждайки се към пустотата (у) на дао и към не-действието на неговата сила (дъ), човекът, така да се каже, се връща към дао.

Необходимо е да различаваме философския даоизъм (който по характер е космически, индивидуалистичен, антиконформистки, импулсивен, мистичен и елиптичен/=затворен като система/) от религиозния даоизъм (съответно колективен, “месиански”, магически и организиран). Взаимно те не се изключват напълно, но все пак съдбата на религиозния даоизъм следва други пътища на развитие. Именно в религиозния даоизъм Лао Цзъ е обожествен под името Тайшан Лао Цзюн (или Дзюн) – “Върховен Повелител на дао”, било като един единствен Бог, било като част от Божествената йерархическа триада, в която той олицетворява дао, тъй като е осенен от откровение за свещените писания и е спасител на човеците.
Но през II в.сл.Хр. Джан Даолин основава даоистката религия като “единствена и правилна” и става първият Небесен учител Тиеншъ. Тази религия е наречена също “сектата на Петте крини”, понеже всеки неин привърженик трябвало да внесе пет крини ориз, за да се приобщи към нея. Тя се е запазила и до днес чрез наследствен патриархат и сегашният ѝ “Небесен учител” е 64-ти поред.
Като отдава значение и предимство най-вече на телесното и духовното оздравяване на човека, даоистката религия набляга преимуществено на изповедта, покаянието и на методите за продължаване на живота чрез подхранване на “живителния дъх” с помощта на различни храни и определени упражнения с цел да се запази “Едното”. Даоистката религиозна общност, макар и силно бюрократизирана както в духовен и психологически аспект – от цял пантеон външни и вътрешни божества, така и в земен план – от сложна поредица тайнства, по-скоро приема социалната действителност такава, каквато е, отколкото да се стреми да й въздейства. Същностната й роля се изразява преди всичко в това, да разкрива пред всеки, достигнал стадия на посвещаването и зрелостта, естествения ход на нещата (дзъжан), съответствието между елементите и скритите сили на Битието, взаимодействието между ин и ян, а не да упражнява някаква намеса.
Като народна религия, каквато в същност никога не е преставала да бъде, даоистката религия отдава голямо значение на нравствените добродетели и на синовната почит, защото те ни приближават до дао, колкото и малко да са сходни със скритите енергии. В същност става въпрос за една твърде сложна религиозна система – едновременно гностична и практична, чието разбиране за житейска дисциплина държи сметка за нуждите и обичаите на местните общности, чиито привърженици прибягват както до магьосничество и амулети, така и до приношения на боговете и на душите на умрелите. В тези общности продължава търсенето на езотеричното познание като извор на сила и святост.